Животът ни в синята палатка и синята кола започна, но има някои неща, без които не може

Оригиналният план за нашето пътуване включваше поне един месец прекаран в снежните Анди, за да покараме борд и да се порадваме на обещаната невиждана от години свръхснежна зима в Андите. За съжаление със закъснението на кораба с контейнерите, както и дългото чакане за освобождаване на колата, зимата започна да си отива. Навсякъде виждахме разлистени дървета, цъфнали цветя, магнолии и пеещи птички. За да оправдаем запълването на най-големия ни шкаф със сноуборд екипировка, както и мъкненето на бордовете, решихме все пак да дадем газ към Андите и да се опитаме да хванем поне седмица хубави снежни дни. По прогноза щеше най-скоро да вали в Барилоче (San Carlos de Bariloche) и затова се отправихме натам, подминавайки Буенос Айрес и оставяйки го за следващото ни минаване през Аржентина.

На сутринта след нощта в общинския къмпинг до границата Уругвай-Аржентина донаредихме колата, измихме хладилника (който си го носехме мръсен от София .. не че за 2 дни сме го изцапали) и се регистрирахме на входа, както ни беше помолило милото момиче на рецепцията предната вечер. Естествено ни записаха с химикалка в една голяма тетрадка, от тези в пощата отпреди новия софтуер и революционната технология сканиране на баркодове. Тръгнахме към границата, където всичко мина изключително бързо и лесно. Срещнахме отново старата двойка немци с камиона от предната вечер, при които мислехме да спим и ние. Всъщност след границата ги засякохме на още няколко места. В един момент Милена успя да прочете какво пише отзад на камиона и се оказа, че Иван познава този човек от фейсбуук и че е един от хората, които са дали на Иван много полезни съвети за ориентирането и приготовленията за пътуването ни. Били тук вече 2-3 години и обикаляли Южна Америка. Какъв е шансът да ги засечем съвсем в началото на пътуването ни? За жалост много късно разбрахме кои са и не успяхме да ги спрем да си поговорим на живо с тях, само си махнахме през прозорците на границата. Иван по-късно им писа да каже, че сме се видели.

  • Ivan & Milena in Argentina

Спряхме в симпатичното градче със звучното име Gualeguaychú близо до границата, за да напазаруваме малко неща за ядене, да купим местна СИМ карта (на която по тези ширини казват чип) и да заредим нафта. Интересно за това градче е, че по цветовете на бордюра може да разбереш къде е разрешено да се паркира. На жълт бордюр е забранено паркирането, на червен – паркирането е разрешено само за мотори и скутери, на неоцветен е разрешено за всички. Свършихме всичко освен набавянето на СИМ картата, но вече беше късно и решихме да се се отправихм към мястото за нощуване, което се оказа доста далеч. Първите впечатления са, че хората тук карат много зле и са нахални, даже повече от румънците.

Стигнахме до едно малко китно градче – Брагадо. Много поддържан и симпатичен град, пълен с хора, излезли навън – тичат, правят пикник по поляните, мотористи, деца с колела, млади и стари пазаруват с колела с кошници, супер атмосфера. Много интересно беше влизането в града, защото на входа има голям каменен надпис на името, върху който бяха насядали няколко млади мотористи. Сцената беше все едно излязла от филма Акира. Има доста Дъстери. Наистина много, но не са Дачии. Може би ги е срам?, но ги брандират като Рено. Докато Иван търсеше сим картата и парите, Милена чакаше в колата. След злополучния опит със стъклото в Монтевидео, когато сме на ново и непознато място и паркираме на улицата, гледаме единият да седи вътре и да чака. Взехме СИМ карта и Иван тръгна да обикаля в търсене на Western Union.

Аржентина е една от много малкото държави по света, където ползването на WU има смисъл и не е ужасна загуба на пари в такси и комисионни. Заради неспиращата от десетилетия сериозна инфлация в Аржентина, държавата е фиксирала някакъв измислен курст на песото и плащането с карта и тегленето от банкомати е по много лош курс и цените не излизат много по-ниски отколкото в Уругвай. Песото обаче губи стойност с всеки изминал месец – супермаркети се хвалят с реклами, че не вдигат цените по 3 месеца и това е голяма работа. За това местните са готови да обменят песо срещу стабилните (поне в сравнение с песото…) долари и евро на много добър курс – два пъти по-добър от официалния. Има си и име – Dólar Blue, има и сайтове, които дават „котировката“ за деня. Това по принцип е забранено със закон, но всички го правят и дори Western Union участват. През тях е много по-лесно и сигурно, отколкото да се разчита, че случайните хора на улицата, които подвикват „Cambio! Cambio!“, няма да ти пробутат фалшиви пари или да те оберат. Проблемът е, че трябва да се намери клон, който работи и най-вече има достатъчно пари в наличност.

В Брагадо нямахме особено голям късмет – няколкото локации, отбелязани в приложението, или бяха затворени, или не съществуваха изобщо, или бяха домашни потреби/WU клон, където просто нямаха достатъчно пари в брой.

Започна да се стъмва и решихме да пренощуваме на Laguna de Bragado (тук така казват на езерата) до града. Лагуната е в максимална дълбочина от 2 метра, но много широка, има няколко различни вида риби, които могат да се ловуват, доста, ама доста видове птици. През лятото тук местните практикуват различни видове водни спортове. Първо отидохме на един открит паркинг, където обаче имаше всякакви надошли за вечерта хора, на които все още нямахме доверие, затова отидохме до съседния организиран къмпинг. Там имаше и топла вода, с която да се изкъпем. Къмпингът всъщност беше на клуба на риболовците, където вечерта дойдоха доста лъскави коли на вечеря или среща?!

По официалния курс, на който все още се налагаше да плащаме, ни беше малко скъпо – 2200 песо – 30лв за автокъща, каквато ни водят, и двама човека. Една мила леля ни отвори и зачакахме „момчето“, което изглежда беше и уредникът на къмпинга, за да ни запише и да му платим. Лелята много ни се зарадва и каза, че е щастлива, че идват хора от толкова далеч, за да видят Аржентина, защото била прекрасна държава (само дето „правителството било зле“, по нейни думи). Казахме ѝ, че звучи като в България, на което тя много се засмя. Дадоха ни ключ за банята – доста чиста и с много гореща вода, но само от 18:00 до 1:00. В много къмпинги тук топла вода има само вечер и понякога сутрин.

Паркирахме на брега на езерото до един бус с други туристи. Дойдоха и група пътуващи мотористи с палатки, които си напалиха голям огън. В къмпингите в Аржентина е много характерно да има десетки барбекюта, маси и пейки от бетон или камък и чешми между тях. Иван изпече телешките пържоли, които си бяхме взели от Карфур. Оказаха се адски вкусни и с много вкусна сланинка. Хапнахме и гледахме страхотен залез. В тази част залезите, преди слънцето да се скрие напълно, оцветяват небето в рубинено червено, все едно някой е стопил хиляди килограми рубини и ги е излял в небето. Имахме късмет, че нямаше дъжд и облаци и се насладихме на вечер със спираща дъха гледка и звезди.

Към 10 излезе вятър и стана доста студено. Иван извади печката, качихме се в палатката и заспахме като пънове.

На сутринта се събудихме рано. Тук от 5 сутринта започват птичите симфонии. Всяко пиле поотделно обявява, че е станало и едно през друго крякат до 10 сутринта. Слушайки песните и крясъците ми се струва, че около тази лагуна живеят много различни птици.

Мисиите ни за успешен къмпинг живот лека полека се изпълняват, а гледките стават все по-красиви

Бързо тръгнахме към следващия град, за да се опитаме да хванем друг Western Union, който работеше и в събота. Имахме късмет и беше отворено, имаха и пари – тази мисия беше успешна мисия.

Друга много важна задача, която имахме още от Уругвай, беше да намерим сравнително малка бутилка за газ, с която да можем да използваме котлона и бойлера. Тя се оказа по-трудна – обиколихме няколко железарии, но никъде нямаха бутилка подобна на туристическите българия, а само такава имаме къде да поберем в колата. Предлагаха ни или малки картуши или големи бутилки за домакински нужди от 5кг нагоре.

Напазарувахме провизии за два дни, защото очаквахме нищо да не работи в неделя. Иван взе месо от някаква много луксозна месарници, а зеленчуци купихме от един, както се оказа, много скъп плод зеленчук, в който ти слагат на теб, не си избираш сам, няма и цени. Трябва да започнем да питаме първо кое колко струва. Забравихме как е морков на испански, но се оправихме с показване и жестове. Впоследствие видяхме, че магазинът го има отбелязан в Гугъл и доста хора са оставили ревю, че е доста скъп. Може би сме в квартала на богатите. 3 домата, 1кг мандарини, 2 моркова, 1 връзка репички – 1000 песос (7лв по нелегалния и 14лв по официалния курс).

300км безкрайна пустош по-късно стигнахме до много приятен общински къмпинг в (T)Utracán, който е безплатен и е до едно красиво езеро с плаж. Естествено скари и маси на богато. Бяхме сами, освен една кола с 3 момичета, които бяха дошли да гледат залеза. Паркирахме на майната си и чичото от рецепцията дойде да ни увещава да не седим там, а да идем в обратна посока, където било по-хубаво. Със ограниченото ниво на слушане с разбиране по испански на Милена рабрахме че ни казва, че има по-хубаво място на един хълм с гледка към езерото и близо до скарите и масите. Мястото наистина беше много красиво. Опънахме катуна и слязохме да готвим. Милена беше да мие зеленчуците, докато чичото нещо обяснявал на Иван, който го гледал с учтиво неразбиране. След десетина минути чичото се върна с наръч съчки за разпалки, явно се е опитал да обясни на Иван къде да намери разпалки за барбекюто. Много мил човек, доразказа ни къде какво има и ни остави сами в къмпинга. Сутринта дори ни беше събрал и изчистил барбекюто от пепелта.

На другия ден като се събудихме най-после успяхме да опразним пълния с инструменти и части куфар и пълната с инвентар и въжета чанта, които носим от България, и да ги наредим из все по-запълващата се кола. Още една успешна мисия. И двамата се надяваме, че все някой ще ни дойде на гости, да попътува с нас на задната седалка, защото тя иначе ще бъде една голяма загуба на безценно пространство. Докато подреждахме и вадехме и прибирахме чекмеджетата се разпадна водачът на шкафа с дрехите и се наложи бърз ремонт. На тръгване подарихме празния куфар на чичото, който много се изненада и зарадва.

Продължихме по безкрайната пустош с по един завой на 100 километра. Милена кара за първи път 1 час с напрежение като за 1000. След като преминахме границата със съседния регион пътищата изведнъж станаха доста по-разнебитени. Май ни чака тежък път… След още 300км пустош стигнахме до града Neoquén, където напазарувахме. Продължихме към следващото място за пренощуване на 20 минути офроуд от входа на местния язовир. Намерихме място с много красива гледка. По едно време дойдоха други офроуд хора, но като ни видяха обърнаха и изчезнаха. Не искаха да сме си приятели 😞

За първи път пуснахме Vulcano-то – ултразвукова пералня и изпрахме. Хапнахме пържоли, направихме и маршмелу и легнахме. На сутринта водачът на шкафа с дрехите отново се разпадна и се наложи нов ремонт.

Малка-голяма победа и честит рожден ден на Иван!

Цял ден обикаляхме Neuquén в търсене на бутилка за газ и някои други неща. Взехме въздушен филтър за колата, който Иван беше набелязал още от България и го сменихме. Последва обикаляне от място на място, от човек на човек, от железария на железария. След половин ден обиколки за наше нещастие затворихме кръга и започнаха да ни препращат обратно на места, на които вече бяхме ходили. Дори в Къщата на газта (La casa del gas) нямаха каквото ни трябваше. В последната железария, която мислехме да проверим в града продавачът ни насочи към магазин за къмпинг оборудване. Интересно защо не се бяхме сетили по-рано, че бутилка за недомакински цели ще има в магазин за къмпинг екипировка?? Ами то е логично .. Намерихме магазина и там наистина имаше 3 килограмова бутилка. Платихме 20 000 песос, което дори по неофициалния курс е 140 лева ! Беше празна, но поне имахме бутилка. Изпаднахме в нова задънена ситуация – трябваше ни регулатор на налягането, който да може да се сложи на туристическата бутилка. Започнахме отново да обикаляме по вече посетените места. Най-накрая в къщата на газта успяха да ни спасят, като ни дадоха регулатор за битова бутилка и преходник, с който да го закачим към нашата. Тогава още не знаехме, но този преходник щеше да се окаже безценен в Чили.

В следващия град се опитахме да намерим къде да напълним бутилката, но отново безуспешно. Решихме, че ще я напълним в Барилоче, на където бяхме тръгнали и където бяхме разбрали, че пълнят такива бутилки. Тъй като се стъмваше, тръгнахме към къмпинг наблизо, който за съжаление беше затворен. Стигнахме до по-далечен къмпинг, който беше много малък и до неасфалтираното шосе, от което се вдигаше страхотен прах. Тръгнахме към трети къмпинг, който се оказа, че не съществува, а пътят беше затворен с бариера за частна собственост. Беше тъмно и вече 8 вечерта, собственикът излезе да види кой му влиза в двора и ни обясни любезно, че къмпинг вече няма и ни изпрати до този, от който вече си бяхме тръгнали. Само ако знаехме още колко такива бариери ни чакат… Карахме още час и половина в нощта и стигнахме до едно малко полуостровче с плаж, където преспахме на диво. Беше много спокойно, сутринта миришеше на шарена сол, може би от попресъхналото езеро. Имаше и много сладки, малко по-големи от врабче, птици, които не бяха особено плашливи и ни наобиколиха. Хвърлихме им царевица, която само подушиха и изгледаха с пренебрежение, пробвахме с ябълки и стана. Днес Иван има рожден ден. Вчера взехме един брауни кекс и свещи, които Иван духна сутринта. Браунито беше много вкусно, особено с ябълка.

Всъщност, предната вечер, докато пътувахме от къмпинг на къмпинг, Иван видя, че прогнозата за снеговалежите се е променила. В Барилоче, на където се бяхме запътили, почти нямаше да вали, но пък в Чили предвещаваха сериозна буря и тръгнахме към границата, която беше сравнително наблизо.