Денят на Чакала

Денят на Чакала

Беше петък. Точно бях захлебил заплата, па дори ме бяха назначили за „Директор на водопад“ или нещо такова. Имах и повод да черпя, дет се вика. Преди да тръгна да пием обаче, хитро реших, че е най-правилно да си купя една две дрешки, че да не изфукам всичко и пак да ходим с дънките от миналата седмица, та да ми се смее персоналът. „Директора на водопад, но все пак водопад!“, казах си аз. Тогава все още не знаех, че тази вечер никога няма да я забравя – заради онзи безценен поглед, онези неразбиращи очи.
Отидох в столичен мол, с такси. Дадох бакшиш. Влезнах в лъскавия джам и намерих хубав магазин за дрехи. Изкопах страшни дънки на половин цена и една блуза с нелош цвят, без надписи „New York” или някаква такава грозотия противна. Купих си ги.

Звъннах един телефонен кол и разбрах, че Пенев ме чака на Орлов и заедно с моят плик се понесох натам. На Плиска обаче слязох от рейса, че трябваше да се прикача и докато гледах какво ще ме отнесе към уиски бара, видях щанд за книги. Не се правя на много начетен, не съм. То си личи. Но една книга, или по-скоро едно заглавие ме грабна – „Денят на чакала“. Бях гледал филма с Брус Уилис от 95-та, та си викам “Аре прочети нещо, бе, тАпак.“ Купих си я…
Доволен от успешните покупки, с пара в джоба и мерак за къркане до откат, аз и моят плик покупки слезнахме на Орлов и бързо намерих онази пиянка Пенев, да го еба у коня.
Не губихме време в ходене, за да имаме повече за пиене. Бързо нахлухме в един бг Бар наблизо, хвърлих плика с покупките на един стол и започнахме с по едно хубаво Джони да заглаждаме косъм на дървения плот.

Пенев е колоритен къркач. 120 кг шопар, 1.90 висок, пие кат‘ смок. Бързо обърнахме по три на мокрия бюфет и отивахме към четвърто, когато започнахме да си говорим по важните злободневни теми – въоръжаването на Иран, защо в „Predator” 87 има повече актьорска игра от всички нови филми, къде започва езотериката и къде свършва квантовата физика. Чичо Коко мина и сипа по още две-три уискита. Вечерта вървеше с пълна сила, когато в бара влезнаха няколко самотни кошути. Музиката беше супер яка, както винаги и нещата започнаха да се превръщат на хубав плътен купон. Истински! Не знам дали сте ходили на това място, в хубавите моменти, когато там се оформя такова празненство като Петък вечер. Когато започнаха танците, Пенев беше вече заградил една „жертва“ от самотните кошути и обесняваше „как се прави хубавата гръцка мусака“ – беше от малкото мъже, които владеят изкуството да свалят жени с рецепти.
Тук нещата обаче започват да ми се губят. Някъде там след поредното, Пенев беше сам с мен, а момичетата си бяха тръгнали. Ние „допивахме“ по още едно, разбира се.
Следваща „снимка“ която си спомням, е от стриптийз клуб, върху мен танцува момиче със силиконови цици, аз пия гадно уиски за 25 лева, а Пенев вика с пълно гърло в ухото ми: „Тя е „студентка по литература“ и плаща наем, има нужда повече от тези пари от нас!“…и се смее, пъхайки и банкноти в гащите й…“Пликът с покупките ми поне е с мен“, мислех си аз, малкото неща, които съм си купил в този живот… и тази хубава книга, която ще прочета. Да! Пари няма да имам, но поне книга ще имам. Бъдещи знания. Наука.

Когато се събудих, усетих празното в себе си – в портфейла си и там – дълбоко в душата – празно като бездна. Пликът ми го нямаше. Дънките, блузата – цялата мода. Но и знанието – книгата я нямаше.
Започнах да звъня телефони – Пенев, не вдигна. Чичо Коко, няма телефон, той винаги само минава. Реших да действам.
Отидох до стриптийза – затворен. Те отварят към 21:00. Огледах се и чудейки се какво да правя, реших че мога да изпия едно черно кафиенци в бара от вчера, така и така съм там.
От мен да знаете – кафето в този бар води до водка. Събота продължи дълго и напоително за мен. Не намерих книгата си, разбира се. Онази силиконова „студентка по литература“ сигурно ми се смееше и четеше долу „Денят на Чакала“ на глас на колежките си, мамицата ѝ. Моето знание! Моята наука! Бях бесен!

Но там, някъде след 21 часа, когато влезнах долу в стриптийз клуба го видях – онзи поглед, заради което всичко това си струваше. Погледът на охраната, след въпросът: „Да сте намирали една книга тук – „Денят на Чакала“?“. Никога няма да забравя очите на това момче. Объркани, уплашени, стресирани. „Книга?!?!“ Безценни.

konduktora

Author: konduktora

Знае неща.