Отново на път, този път към Сантияго

Добро утро, ето ни отново с поредната история от нашето южноамериканско пътешествие. В предната публикация ви разказахме как търсихме последния сняг и достигнахме чилийска земя. По необходимост да се набавим с газ за храна и топла вода за съжаление трябваше бързо да оставим снежните земи и да се отправим към столицата, на където ни водеше надеждата, че ще имаме повече успех с тази мисия.

Продължаваме от там, където свършихме, а именно – Невадос де Чиян. Тръгнахме от там рано и се закатерихме нагоре по картата към Сантияго. Пътят беше дълъг, но решихме да стигнем възможно на-бързо, защото скоро започваха празненствата по повод националния празник и съответните скъсени работни времена.

След няколко часа каране започнахме да търсим къде да пренощуваме преди да е паднала нощта. Търсенето се оказа дълго. Първо се опитахме на едно място до река в едно малко селце, но там се оказа, че има гигантски олтар, посветен на починал човек. Освен това беше много видомо от пътя, с малко място, и по всичко личеше, че често се събират местни хора вечер. Бяхме прочели за още едно място по-навътре край селския път, където други овърлендъри бяха пренощували. Когато стигнахме там се оказа, че това е просто отбивка в тревата, залепена за шосето. Може би ОК за ван или камион, но със сигурност не много приятна за покривна палатка. Такива места за напред наричахме “next to the road”, защото обикновено така започваха описанията им в iOverlander. В далечината се виждаше село, а над него висок хълм с гора. Иван реши, че най-лесно ще бъде да стигнем до края на селото и да хванем някой черен път нагоре по хълма и да си харесаме полянка, каквито обикновено се намират около градовете и селата в България. Колкото повече карахме, толкова повече започваше да изглежда, че тук точно може би няма да сполучим в това начинание. Покарахме доста километри по междуселския път, пробвахме няколко други разклонения, но всички бяха плътно опасани с огради и порти или задънваха в голям портал с табела за частна собственост. Дори селото под хълма беше опасано с огради и порти и нямаше нито един свободен път, по който да се измъкнем на някоя дива поляна. На края стигнахме и до регионалното сметище, което не само смърдеше ужасяващо, ами и също беше обградено от частни полета и пътища…

Тръгнахме към друго място край река в съседно градче. Там стигнахме до приятно място на брега, осеяно с доста боклук, в непосредствена близост до местното Филиповци и с много местни, които седяха в колите си и бичеха регетон (или ърбан латино, както е модерно да се нарича в момента). Това беше началото на поредицата “next to the road, next to a river” места, които осъзнахме, че няма да са подходящи за нас. В крайна сметка решихме да не оставаме и на парти спота и продължихме към Сантияго.

След още доста каране влязохме в последния по-малък град преди столицата. До него имаше лагуна, край която се надявахме да има място, на което да преспим. За наша беда отново всичко беше оградено и частно. В крайна сметка хванахме нагоре по един хълм, следвайки топографската карта и решихме да останем да спим в страни от пътя, на една гледка към града и езерото. Бяхме в компанията на десетина крави, които бяха декорирали с тортички поляната, осеяна със салфетки, кенчета бира и изхвърлен матрак. Беше горе долу спокойно, мина само една кола вечерта. Сутринта Иван се опита да комуникира с местните крави, но една явно не го разбра, много се напрегна и замуча странно. След като човешко-кравешката комуникациа приключи безуспешно стана време да ходим към Сантияго.

Сантияго първи ден – газ, ваксини, пране и малко разходка

В 10 часа̀ стигнахме тъкмо навреме за отварянето на магазина, където зареждали аржентински газови бутилки. Докато чакахме да отвори, хапнахме и по две филии. За наша радост наистина се оказа, че човекът има подходящия накрайник и напълни 3 килограмовата ни скъпа бутилка. Докато пълнеше бутилката, Милена си стана приятелка с малкото им сладко черно куче с едно синьо и едно кафяво око. Разбрахме и какъв преходник ни трябва за да пълним бутилката, но за сега не го намирахме никъде, освен в Амазон в Щатите или в Али Експрес.

След газта тръгнахме към един ваксинационен център, за да си бием останалите 5G booster-и – трета доза хепатит А+Б и коремен тиф. В центъра се оказа, че сме закъснели твърде много за третата доза хепатит и няма смисъл да ни я бият – ваксинационният график е много стриктен и две седмици е твърде голямо отклонение. Лекарят в София беше казал, че и с 2 дози имаме някакъв имунитет, дано е прав. Ваксината за коремен тиф ни я биха с удивителна скорост, платихме си 120 лева и си тръгнахме от ваксинационния център с допълнителните черти обхват. Минахме покрай колата да я нагледаме и понеже видяхме, че наблизо има място за пране, решихме да вземем събралото се пране и да го занесем. Прането беше 30 минути, след това трябваше да се върнем, за да го сложат да се суши, после още 1 час сушене. Освен сушене обаче трябваше да изчакаме да мине и сиестата от час и половина. През това време се разходихме из близкия гентрифициран квартал с ресторанти и хипстъри кафевари (Lastarria). В кварталът имаше ги-гант-ска опашка пред едно павилионче за пържени картофи. Естествено ни стана интересно защо се редят толкова хората и разгледахме наоколо кой какво яде – наистина просто пържени картофи.  Изглеждаха вкусни де, но не и да се редиш 40 минути на опашка. Наблизо беше друга известна забележителност – парк-хълм Cerro Santa Lucia, където се записваш на входа, че си влязал в една тетрадка. Имаше хубава гледка над Люлин към Витоша и влюбени на пейки.

На връщане Иван си взе местната традиционна напитка – Mote con huesillo – жито с компот от праскова. Всъщност изненадващо вкусна и добра комбинация. Милена си взе един хот дог от пред местния университет по архитектура на студентската цена от 1500 песос (3лв) + безплатен сок от маракуя, който продавачът много настоя да си вземем, защото е безплатен. И двете бяха супер!

Поциклихме в една градинка и отидохме да си вземем прането – 8400 песос. Обир, но поне е сухо и чисто.

Напазарувахме вода и банани и се отправихме към колата. За всеки случай решихме да тръгнем по-рано към мястото, където ще спим – поляна в планината. Естествено пътят се оказа отрязан с бариера и знак само за жители на затворения комплекс. Обикаляхме 1 час и 30 минути по богаташкия квартал тип Бояна, но всичко задънваше в бариери. Никакъв шанс да стигнем до планината. В крайна сметка се отправихме към ски курорта Ла Парва над Сантяго. Тръгнахме към един къмпинг, но по пътя имаше… бариера и не успяхме да стигнем с колата. Тръгнахме към друг къмпинг, пътя за който минаваше през едно селце. Местните се бяха насъбрали с децата на главната улица и доста се разгневиха, защото бяха нахвърляли колела и неща и решиха, че минаваме прекалено бързо. Къмпингът се намираше непосредствено над селото, което доста притесни Милена, да не би местните да дойдат да си отмъщават. Изглеждаше повече като голям паркинг, отколкото къмпинг. Не намерихме кого да питаме за нищо. Един човек говори 1 час по телефона в единствената близка къща и така и не излезе. В далечината имаше 2 обитавани каравани, но и от там никой не дойде да ни пита какви сме. В крайна сметка към 8 вечерта Иван отиде да говори с едни чичовци от къщата на входа на някакъв байк парк, който започваше до къмпинга и те му казаха да оставаме.

Вече имахме газ и Иван реши незабавно да направи топла супа (макар и готова на прах Maggi). Може би защото бяхме изгладняли и позамръзнали, но супата стана доста вкусна и ни стопли душите. Особено на Милена, която вече беше на ръба на емоционалните си сили, след толкова бедстване за намиране на места за спане вечер.

Сантияго втори ден – най-накрая кафе за Милена и малко разходка из туристическите забележителности

На сутринта решихме да разгледаме Сантяго и да слизаме обратно към по-палатко-гостоприемния юг. Отправихме се към паркомястото от предния ден. По пътя имаше много коли със скоби и един човек, който висеше на улицата и миеше някакви неща с едни кофи ни се скара и ни обясни нещо неразбираемо. Оказа се, че предния ден сме паркирали на забранено за паркиране място – до жълт бордюр. В Чили и Аржентина жълт бордюр значи забранено паркирането, а пък в един малък град червен – само за мотори. Имали сме късмет вчера. На близо намерихме позволено място с бял бордюр и паркирахме. Милена вече 10 дни не пие кафе, затова се отправихме в 10 сутринта към хипстарията за кафе. За съжаление почти всичко все още беше затворено. Сутрин Животът в Южна Америка започва поне от 11. Намерихме едно приятно кафе с места навън, заобиколено с растения. Пихме кафе и си разделихме едно гигантско парче чийзкейк за 8000 песо – 17лв, пак обир, но поне беше вкусно. Тук може да избереш дали да платиш или не бакшиш (10%) и те питат преди да платиш с карта. Тръгнахме да се разхождаме из центъра на Сантяго. Минахме през Plaza de Armas, Mercado Central – стар силно миришещ на риби рибен пазар и щандпве с глупости за туристи. По пътя за Plaza de Armas минахме през нещо като Женския пазар, на който по сергиите продаваха от кутии с маски до пържено пиле и чучури за мивки. На изходите на магазините пък имаше охрана с GoPro на главите и какви ли не атрибути за хващане на хора с палави ръце. Някои дори бяха с бронежилетки.

След това тръгнахме към музея за съвременно изкуство, който Милена искаше да посети. Минахме покрай квартали с много яки графити и изрисувани сгради – Brasil и Yungay. Стигнахме до музея, но той се оказа затворен за седмицата. Поседяхме в близкия парк, където също имаше тетрадка за записване, но никой не се записваше и решихме да се върнем до колата с метрото. За него трбяа да си купиш чип карта – няма билети, но с една карта могат да пътуват двама човека – удобно.

Върнахме се до колата и всичко беше точно – нямаше скоба и имахме 8 цели прозореца. Оставаше още малко време от деня и се отправихем да разгледаме квартала Bella Vista, който е известен с нощния си живот и през деня беше по-скоро умрял. Симпатичен квартал с графити и заведения. Иван каза да видим къщата, в която е живял известният чилийски поет Пабло Неруда с третата си жена. Къщата изглеждала като кораб. Да, с малко усилие на въображението може и да видиш кораб. Понеже Милена я мързеше да катери Cerro Cristobal – последната останала ни голяма забележителност за гледане в Сантяго, решихме да се връщаме обратно и да си тръгваме по светло. Минахме набързо през Декатлон за челник и щеки и през някакъв местен Мосю Бриколаж за вложки за гедорето и болтове за колата. Оказа се, че в Чили болтовете, ключовете и вложките са основно в инчове, което много напрегна Иван, но в крайна сметка успяхме да добием нещата, които ни трябваха (почти всички). Още нямахме преходник за пълнене на газ.

Време е да се връщаме на юг, а празниците в Чили вече започнаха

Вечерта спахме до един малък град. Както каза един карабинер – “Тук празнуваме 5 дни”, показвайки с ръка, че пийват. Четвъртък е и местните вече празнуват деня на независимостта. От селото се носеше типичната парти музика (ърбан латино). Поне мислехме, че идва от селото, но малко по-късно се оказа, че идва от колата на една двойка, които се качиха до баш върха на хълма да гледа звездите. Ние междувременно направихме гигантска пържола на барбекю, салата и си отворихме по една бира – и ние на среща. Докато приготвяхме храната ни нападнаха десетина папатака, привлечени от челниците. Напръскахме с Аутана, който си носим от България – първият ни сблъсак с комари в Южна Америка. Бирите бяха мого добри, едната – Patagonia Austral с динозавър – лагер, свежа като IPA, но хич не горчива, другата – Volcanes del Sur с вкус на меласа и карамел. Хапнахме и легнахме да спим под звуците на продължаващия до 3 сутринта купон с идващи и отиващи си от върха коли. Никой не ни притесняваше, дори намаляваха музиката и минаваха бавно покрай нас.

На сутринта се събудихме и всичко беше в роса и мъгла. Усещаше се все едно вали, но всъщност бяхме в облак. Ето защо имало толкова комари на това уж сухо място на хълма! Оправихме на нещата, Иван събра малко чужд боклук и си тръгнахме. А, да! Вечерта Иван изпробва помпата за резервоара за вода – работи! Сутринта пък се чу едно „Ау!“ – оказа се, че е пуснал и бойлера, който изкарва доста гореща вода. Вече имаме и топла вода! Браво!

Тръгнахме обратно към Чилан. По пътя напълнихме за първи път резервоара за вода до горе на една почивна отбивка на магистралата, където освен места за пикник и чисти бани, по повод празника раздаваха безплатно емпанади и пепси, ако се снимаш за публикации в социалните мрежи на концесионера. Топ място, 5 звезди. Междувременно на магистралата имаше огромно километрично задръстване – Сантяговци отиваха по родните си места за почивните дни.