Чили – част 1 – в търсене на последния сняг

Преминаване на границата с Аржентина и пъвата ни седмица в Чили

Здравейте приятели, отново попаднахме на добър интернет и дъждовен ден. Естествено, това е идеален момент да ви залеем с кофи текст, с които да оплакнете очите, пренаситени от визуални стимуланти, докато ние обикаляме из Южна Америка и правим челни стойки, за да хванем следващата една черта 3G.

В предната ни публикация ви разказахме как тръгнахме към аржентинските Анди в търсене на последните снежни дни, но в крайна сметка се отправихме към Чили с надежда за повече от него. Днешният разказ започва, където предният свърши, а именно – сутринта на рождения ден на Иван – 6 септември.

След като Иван духна свещите, бързо тръгнахме към границата с Чили, защото частни автомобили се обработват до 3 следобяд, а ни чакаше път до там. Имахме обаче прясно купени месо и зеленчуци, които трябваше да изядем преди нея или да изхвърлим. Повечето от вас знаят, но за тези, които не са запознати – границата между Чили и Аржентина подлежи на строг фито-санитарен контрол по цялата си дължина. Не позволяват внасянето от едната страна в другата на пресни продукти, за да не се разнасят болести.

По пътя бяхме набелязали едни барбекюта в края на малко градче, но, стигайки до тях, се оказа, че вече нямаме достатъчно време и тръгнахме бързо към границата. По пътя осъзнахме, че не сме си настроили часовите зони правилно и всъщност имаме един час повече. Е, нямаше за кога да се връщаме назад и продължихме напред. За наша радост малко преди границата намерихме място с огнище и Иван спешно накладе огън, на който направихме пържолите. Направихме салата, хапнахме и тръгнахме към границата.

Там уж всичко беше точно, но в паспортите нямахме печати за влизане нито в Уругвай, нито в Аржентина. В Уругвай бяхме влезли с паспортите през автоматични електронни гишета на летището, а на влизане в Аржентина също ни сканираха паспортите електронно. Освен това и на двамата паспортите ни бяха съвсем нови и празни. На главния митничар на излизане от Аржентина му стана съмнително.

На път към къмпинга, където щяхме да спим, имаше тунел, който можеше да се плаща само в брой. Разбира се, нямахме чилийски пари у нас и се наложи да се върнем на 20 минути път обратно до Лонкимай – първото градче след границата, където се подвизава единственият банкомат в околността. Обикаляхме с колата дълго, но не намирахме банкомат, дори с разпитване нещо не се разбрирахме съвсем с местните и не намирахме банката. Трябва да се отбележи, че Лонкимай е много малко градче, което е устроено около елипсовиден площад, на който са разположени всички магазини и услуги. Милена се опита да изтегли пари от Western Union, но нито една карта не ѝ позволи. След още малко обиколки намерихме туристическия център, от който ни показаха като на 5-годишни деца къде е банката – точно срещу центъра, по диагонал (естествено в елипсата). Изтеглихме пари и след това се върнахме до тунела, където вече успяхме да си платим тол таксата – 400 чилийски песос или 1 (един) лев. Тунелът беше 4км, широк точно колкото лентата, а трафикът се пропускаше ту в едната, ту в другата посока.

Първото място, което бяхме избрали за къмпинг беше затворено. На второто място – “швейцарски” хотел, който предлагаше и къмпинг опции – изглеждаше отворено, влязохме в ресторант-рецепцията, където беше топло, свиреше музика, имаше включен компютър, но не и човек. Чакахме час и след като никой не дойде решихме да си тръгнем, защото вече беше 8 часа̀. Преди това се възползвахме от безплатния интернет и намерихме къща за гости на 3км с възможно най-ниската цена за нощувка – 80 лева на вечер, която резервирахме. Тръгнахме натам без интернет и започнахме да се лутаме в тъмното. Бяхме запазили локация от резервацията, но тя сякаш беше насред гората, без достъп. Изглеждаше като това място да не съществува. Върнахме се няколко пъти напред-назад и най-накрая влязохме в един необозначен черен път, който не бяхме видели преди това и който изглеждаше горе долу на правилното място. Навътре имаше дървен мост, където ни посрещна куче. Беше гъста гора, без светлини и решихме да се обадим по скъпия роуминг на телефона от резервацията. Оказа се, че сме на правилното място.

Кристобал ни показа къщата и спалнята – можеше да ползваме кухнята, банята, пералня, супер легла с дебели одеала и плюшено-вълнени чаршафи. Супер изобретение за студени нощи! Каза ни, че трябва да ни остави за малко, за да иде да вземе Каро от работа. Колата му била повредена и за това ходел да я взима с колелото, за да не се прибира сама в тъмното. Иван предложи да отидат и да я вземат с нашата кола, на което с радост се съгласиха. 

Първото каране на сноуборд за Иван и първи срещи с чилийски котки

През нощта прогнозата взе да се сбъдва и заваля сняг, дори долу в ниското. Събудихме се с тънка бяла покривка и Иван веднага хукна към близкия курорт да покара в пудрата. Кристобал и Каро отидоха да вземат дъщерята на Кристобал, която щеше да остане с тях няколко дни, а Милена остана да почива, да гледа снега от вътре и да гали меки котки. Котките бяха две много меки, едната по-рунтава от другата, много обичащи да се галят и да лежат по хората. През деня се забавляваха да стоят на стъклената врата и да дразнят кучетата навън като ги гледат втренчено и им ръмжат. Докато галеше и рисуваше котките от време на време Милена излизаше да троши клони за кюмбето в хола, пусна пералня, простна, чете някаква книга на испански “Adios poeta” от чилийски писател и дипломат Хорхе Едуардс за живота на Пабло Неруда. Интересна книга, за жалост повечето от споменатите хора не бяха познати на Милена, но пък беше написана много увлекателно и беше интересно да се прочете за живота на интелектуалците в Чили през 50те и 60те години.

Междувременно Иван се качи в мъглата и облаците до курорта и зачака да се отвори прозорец. Заради лошото време работеше само лифтът на детската писта и трябваше да се панти. В един момент вулканът се откри, показа се дори и слънцето. За съжаление това беше само за малко и докато се оправи и тръгне, мъглата отново беше захлупила всичко. Все пак беше нелошо първо каране за континента. Бяхме тръгнали с идеята, че ще хванем края на същниската зима и ще покараме няколко седмици преди да започнем самото пътуване. За съжаление със закъсненията на кораба и на освобождаването на колата от пристанището бяха минали няколко седмици и вече беше започнало да става пролет. Не ни оставаха още много прогнози. Карането не беше велико, но за сметка на това в основата на лифтовете имаше голяма чайна-ресторант, където имаше чуден “италиански” хот-дог. Какво му е италианското, ще попитате? Под единия пръст гуакамоле имаше накълцани домати!

След карането Иван отиде на 100км до близкия по-голям град – Темуко, където безуспешно обикаля цял следобяд в търсене на място, където да могат да заредят аржентинската бутилка с чилийска газ. Бутилките в двете държави използват съвсем различни стандарти и, както ще се окаже, на единици места могат да заредят „чужда“ бутилка. В крайна сметка поне успя да напазарува от голям магазин, да вземе чилийски СИМ карти и да смени поне единия фар на колата.

Междувременно Кристобал и Каро се върнаха в къщата при Милена с малката, която беше много сладка и разговорлива 5 годишна млада дама, дори порисуваха с Милена привечер. Тази нощ спахме на студено, че свърши газта и в печката в нашата стая. На сутринта Иван сготви къри, за да имаме сготвена храна за изпът.  Изкъпахме се, поподредихме колата и си тръгнахме от Туин Пийксовата къща с подарък буркан вкусно домашно гий, правено от Каро.

Видяхме едно място за лагеруване, но беше на не много приятно място. Запътихме да проверим друго, по-нагоре в планината. Пътят се оказа непочистен и започнахем да караме в коловози в снега. С нашите гуми и тежест може би беше очаквано, но се забихме в един коловоз и колата спря там. Иван ни изтегли набързо с лебедката, но докато маневрирахме даде назаден, уж по следите на друго превозно средство и колата затъна отново. Този път доста по-тегаво, защото беше по корем на снега. Изкопахме малко отпред и опитахме отново с въжета и колани да се издърпаме с лебедката. Освен, че не стана, скъсахме и един колан. Оказа се, че колата сериозно се е окопала. Копахме малко, местихме лебедката от дърво на дърво, копахме още. След само 4 часа мъки изкопахме общо взето всичко около и под колата до пръст и успяхме да излезнем. Е, поне приключихме по светло!

Върнахме се назад и напуснахме зоната на кофти пътя. Спряхме под едни типични за Чили дървета араукари – Arauciaria (aka Monkey Trees) и решихме да прекараме нощта там. Опънахме даже тентата със стените за първи път. За съжаление печката не успя да стопли до повече от 8 градуса и след като вечеряхме на студено, прибрахме всичко и си легнахме да спим.

Трябва да се кара по вулканите, все пак за това сме дошли и малко емоции, защото за къде на път без емоции?

На сутринта времето беше много хубаво и слънчево и се качихме да караме на вулкана. Сняг, не много хора, слънце, чудесен ден. Следобед Иван изпанти до кратера на вулкана Лонкимай и се върна точно на време за затварянето на чайната, която между другото се казва “Zorro con botas” (Zorro е малка бяла планинска лисица, която от време на време пъпли и по пистите – Лисицата в чизми). Супер храна, гадно нес кафе.

Докато прибирахме екипировката две момчета дойодха и ни заговориха – изкефили се на колата. Единият от тях – Маркус, шиел покривни палатки. Заговорихме се за коли, палатки, тенти, къде да идем в Патагония. Предложиха на Иван следващата седмица да пантят някъде, разменихме контакти. На тръгване Маркус ни каза за добро място за спане вечерта, на върха на един хълм (Aldea Centinela). Беше връх със супер гледка към Malalcahuello и вулкана.

Сутринта пооправихме пак колата и тръгнахме към Chillán, където имаше друг хубав курорт – Nevados de Chilan. И този ден не мина без емоции. Карайки лека полека по пътя, в един момент соларният панел се откъсна от винтовете си и отлетя. За щастие бяхме сами на пътя в този момент, нищо не се счупи и никой не пострада. E, освен панелът, който беше на сол. Май ще трябва нов панел… Сложихме го на задната седалка и продължихме. Днес май нямаме много късмет, защото малко преди влизането в плащането на тола на магистралата, се оказа, че Иван си е забравил портмонето горе в палатката. Добре че имаше къде да отбием и да я отворим. Тогава решихме да държим някакви пари в брой и в Милена, за всеки случай. 

По пътя за Чиян решихме да минем през Антуко, Иван искаше да погледне дали вулканът става за каране, както и да разгледаме езерото в подножието му. Стигнахме до входа на националния парк, в който се намираше вулканът, но в 14:30 спираха да пускат туристи да влизат, а освен това беше нужно да сме си резервирали и вход онлайн. В Чили са имали много проблеми с Ковид, от който все още имаше много видими следи – навсякъде табели за задължително носене на маски, влизане по 1, по 2 човека. Тези неща вече бяха поотпаднали, когато дойдохме ние, но беше останало задължителното резервиране на вход онлайн в повечето национални паркове, за да избегнат скупчване на твърде много хора. 

Проклятието ни с намиране на подходящо място да пренощуваме продължаваше с пълна сила. Решихме да се върнем малко преди входа, където бяхме прочели за приятно място до реката, а се надявахме да хванем и обхват, за да си резервираме парк за следващия ден. Там обаче вече се бяха паркирали нашироко два буса с местни, с барбекюта и маси. Решихме, че ще търсим нещо още по-назад. Опциите ни обаче или бяха вече преградени с огради, или съвсем на пътя. Единият спот звучеше много обещаващо, беше в отбивка преди един мост, навътре в гората. Минавайки оттам обаче видимо такова място не съществуваше. Беше написано, че подстъпът натам бил запълнен с пръст и камъни, но местните били направили обходен маршрут. Минахме един път, не го намерихме, прекосихме моста и продължихме след него, но още по-малко изглеждаше да има каквото и да е място за лагер. В крайна сметка решихме да се върнем назад и да погледнем отново, карахме наобратно, направихме обратен завой и видяхме как една малка кола се изнася иззад едни храсти. Изчакахме ги да си тръгнат и се мушнахме натам. И наистина, малко по-надолу по храстите имаше път, преграден с купчина пръст и камъни и на 1 метър от него заобиколка, която водеше до едно скрито местенце в планината сред храсти и малки дръвчета и с пътечка, която водеше до гледка към малка река. Съдейки по табелките и количеството отпадъци (което от гледната ни точка сега, много дни Чили по-късно, реално беше изключително малко), в хубаво време най-вероятно мястото се посещата от много местни.  Решихме, че така и така има малко време и сме на достатъчно широко място, време е да закачим LED бара, който Иван беше натоварил в България, като домашно за монтиране в Южна Америка и който доста се пречкаше в колата, както и да сменим и другия фар. Успяхме да свършим всичко точно малко след залез слънце, отворихме палатката и си легнахме.

На сутринта се запътихме към Антуко. Стигнахме до езерото в подножението на вулкана и се разходихме до него, стъпвайки по заснежени и тук-там разкаляни вулканични камъни. Имаше изключително много хора, дошли на разходка и да се порадват като за последно на снега. Много деца (и възрастни деца) се спускаха по склоновете с пързалки. Пихме по един топъл шоколад след разходката, погледахме вулкана. Денят вече беше доста напреднал, идваше лошо време, а снегът в основата беше изключително тежък и мокър и Иван реши, че по-добре да ходим към Чиян и да не стоим тук, ако пак ще бедстваме да намерим къде да спим. Трябваше и някак да напълним газовата бутилка и то преди националния празник на Чили (16 септември), който трае 5 дни, защото без нея нямахме нито топла вода да се къпем, нито котлон, с който да си готвим. А това ни оставяше в положение да трябва на 2-3 дни да плащаме скъпо спане на къщи за гости или евентуално отворени официални къмпинги с топла вода (каквито в планината по това време на практика нямаше). Цените в тези курортни места са ужасно високи дори в края на сезона и изобщо не ни бяха по джоба. 

Беше неделя и отново всичко навсякъде беше затворено освен по-големите супермаркети в Чиян. Минахме през града да напазаруваме, защото ни свършваха провизиите, бяхме доста гладни и решихме да си вземем едно пиле на грил, за да ядем нещо по-консистенто и сготвено. Между другото в Чиян имаше някакъв фестивал на азиатската поп-култура, разхождаха се разни кос-плейъри и продаваха аниме и к-поп сувенири и азиатска кухня. Решихме да не се задържаме много в града и да напреднем към мястото за спане преди залез. За наша радост в едно село по пътя намерихме един двор, който изглеждаше като автогробница. Сега или никога беше моментът да се отървем от счупения слънчев панел, който взимаше почти цялото място на задните седалки и ни се пречкаше доста. Оставихме го облегнат на една изгоряла от катастрофа кола пред двора и продължихме напред към Невадос, опитвайки се безуспешно да се настаним на няколко затворени с огради места.

Стигнахме до Невадос доста късно следобед и решихме да пробваме да спим в къмпинга към един голям хотел на път към пистите. По ревютата в гуугъл звучеше хотелът да работи, а щом той работи, би трябвало и къмпингът да е отворен, нали? Пристигайки на мястото, хотелът всъщност изглеждаше изключително затворен, нямаше жив човек никъде, нито една кола, нито рецепцията беше отворена. Естествено, с целия този сняг, къмпингът също имаше вид на затворен. Доста уморени и изгладнели, решихме, че може поне да си изядем пилето преди да търсим друго място. Извадихме чинии, вилици, отворихме пилето и седнахме да ядем в колата. Около пет минути по-късно излезе някакъв човек от хотела. Много му се зарадвахме и Милена слезе да го пита дали хотелът и къмпингът работят. Той обаче веднага обясни как било затворено и имало само няколко човека на Йога Ритрийт семинар и утре си тръгвали и трябвало да си ходим. Питахме го не може ли да останем на пространството за къмпинг да пренощуваме, но той абсолютно отказа и дори не ни даде да си доядем храната преди да тръгнем, защото искал да излезем и да затвори бариерата. Йогите уж били състрадателни хора, но явно не и тези от петзвездните йога ритрийтове, а може би точно тази йога е била в много начален стадий. Напуснахме зоната на хотела и спряхме малко по-надолу по пътя да си довечеряме. Вече беше тъмно и студено и се бяхме отчаяли доста. В крайна сметка може би пилето и плодовите желенца за десерт ни дадоха малко кураж и продължихме да търсим място за спане след вечерята. След някой и друг километър на края на един селски път намерихме влизане до коритото на една река. Беше далеч от главния път, в началото на една еко-пътека и сред храсти. Супер място. Отворихме палатката, пуснахме печката и заспахме сладко под звуците на течащата вода и вечерните пилета.

Със събуждането видяхме, че сняг не е валял през нощта, както обещаваше прогнозата, затова нямаше ентусиазъм за качване до лифтовете. Печеше супер слънце и решихме този ден да го пишем почивен и никъде да не ходим и нищо да не правим. Отворихме масата и столовете и седнахме да закусваме. На обяд си отворихме по една бира и чипс и релаксирахме. Беше добра идея именно този ден да почиваме, защото на другия слънцето никакво го нямаше, нямаше и сняг. Решихме да идем до местните терми, хем да се стоплим хубаво, хем да поотпуснем мускули, хем да се изкъпем. След термите, които бяха отворени само за нас, едно семейство с две момиченца и една баба, направихме един бърз пикник и се запътихме към Сантяго с надеждата там да усеем да намерим някой да напълни бутилката ни с газ.