Добре дошли в първата ни публикация за пътуването ни из Южна Америка. След 34 часа полети напред-назад по земното кълбо (София-Доха-Сао Пауло-Монтевидео) най-накрая сме в Уругвай – началната ни точка.
23 Август, сряда – най-накрая пристигнахме в Монтевидео след 34 часа полети
Пристигнахме следобедновечерно на летището на Монтевидео. Понеже бяхме с много тежки багажи, Милена настоя да вземем такси или Убер и да не пътуваме и да се прекачваме с градските автобуси. След малко чат с Убер шофьора на средноразвален испански успяхме да се разберем къде сме ние и той къде ще дойде и да се намерим. Посрещна ни симпатичен човек, който натовари куфарите с инструментите, коланите за теглене и останлите 100 килограма неща, които бяхме помъкнали + няколкото ни дрехи. Запознахме се, Хесус от Венецуела беше много мил и, понеже Милена се опитва да научи испански, а ни чакаше почти час път, решихме да си говорим, макар и с ограничения ни испански. Естествено, на него му стана интересно от къде сме и как звучи българският език. Попита ни как е “храна” на български, научихме го да казва и че е гладен. Каза, че ще пробва новонаученото върху жена си като се прибере довечера. Разпитахме го за Монтевидео, къде има хубави места, от колко време живее там. Каза, че шофирането в Монтевидео е “щастие” в сравнение с това във Венецуела.
След около час стигнахме до квартирата ни в “леко” позападналия квартал Барио Сур, който обаче се намираше много близо до стария град и до офиса на транспортната компания. Характерно за този квартал са всекидневните мини-фестивали по улицата с традиционни африкански звуци от удърни инструменти – Candombe.
Апартаментът беше симпатично стар, но с всичко необходимо, кухня, баня, спалня, хол, печка на газ.
24 Август, четвъртък – Внимавайте с ключалките на вратите. Разходка в Стария град на Монтевидео
Сега като се замисля, от начало нещата не тръгнаха много по вода, защото още на първата сутрин Иван някак успя да заключи спалнята заедно с телефона и компютъра ми и всичките ми дрехи, та останах по пижама и жилетка този ден. Нямаше много какво да се направи, а вече беше време да се подават документи към митницата за освобождаване на колата, за това Иван взе ключа за долната врата и тръгна към офиса на логиситчната компания, а аз останах да чакам някой да ми отключи спалнята. След около час и малко звънна домашния телефон. Замислих се дали да вдигна, но ми беше скучно и вдигнах. Оказа се хазяйна, който ми сподели, че ще дойде след около час с ключар да отворят спалнята. Дойдоха и успяха да отворят, супер! Добре, че се случи този ден, а не на следващия, защото тогава беше националният празник на Уругвай и подозирам, че нещата нямаше да се случат толкова бързо. Поработих малко докато дойде Иван.
След като Иван се върна, отидохме да разгледаме стария град, който е леко порутен и захабен, но с архитектурата си и градоустройството си дава вид да е бил доста симпатичен и заможен едно време. Има много специфична сграда, която наподобява ракета и едно време е била най-високата сграда на континента. Доста впечатляваща архитектура. Разхождайки се, Иван предложи да слезем до кейовете и да видим кораба, на който ни е колата. По пътя срещнахме една баба, която ни попита дали не говорим Кастилски, отговорихме ѝ – “малко”, което тя прие като покана да ни разкаже някакви неща. Разбира се първо каза, че е много щастлива, че чужденци идват да разгледат държавата ѝ, макар и малка. Каза, че може да е малка, но пък е демократична и то с “истинска демокрация, а не като тая в САЩ”. Обсъдихме как демократичните общества са най-хубавото нещо и, че най-важното е да има мир между държавите и хората и си взехме довиждане на разклона на следващата улица. По пътя към доковете ми изглеждаше малко несимпатично и решихме да си тръгнем оттам и да ходим към магазин, за да си напазаруваме нещо за ядене.
Уругвай се оказа една от най-скъпите, дори може би най-скъпата, държава в Южна Америка. Цените са с около 30% по-високи от тези в София, а в магазините общо взето няма много неща, по-евтини от 100 уругвайски песос (5 лева). Например, цената на хляба е от 6лв, малък пакет не много приятно кафе – 10лв, Сирене 100гр – 4лв, Наденица 100г – 2,5лв, едно яйце от свободна кокошка – 0,70 лв, 1л мляко – 2,5 лв. малка пяна за бръснене (100мл) – 12лв. В плод-зеленчука поне беше по-евтино – 0,80 лв 1 банан, 5лв 4кг портокали, 1 кг мандарини – 2,5 лв.
За вечеря искахме да си вземем емпанади от някъде – много типично за тази част от континента тестено изделие, но така и не намерихме, затова решихме да се приберем и да си сготвим. Направих моята любима супа със сладък картоф и спанак.
Следобед в квартала имаше мини парад на групата перкусионисти. Около 15тина човека с големи барабани и няколко човека отпред, които танцуваха. Отстрани имаше около 20тина зяпачи от квартала, към които се присъединихме и ние. Атмосферата беше весела въпреки малкото на брой участници. Парадът е около 2 улици и кулминира на едно малко площадче, където музиката продължава до късно вечерта и хората се събират да танцуват.
Точно тази вечер обаче имаше голям купон и от друга страна на квартала. До около 4 сутринта се вихреше голям купон с много музика. Оказа се, че 24 август е един от най-големите празници на Уругвай, по значение – редом с Нова година. Наричат го “Нощта на носталгията” и в този ден се организират масово партита и събирания, телевизионни и радиопрограми с тематика ретромузика от 60те, 70те, 80те, и 90те години. Всичко е започнало през 1978 година от един радиоводещ, хората явно толкова са се изкефили на идеята, че до ден днешен празнуват този ден, обличат се тематично, магазините продавата тематични украси, всички очакват деня с нетърпение.
С Иван бяхме доста уморени и решихме, че не ни се парти на ретромузика и си легнахме.
25 Август, петък – разходка по крайбрежния булевард на Монтевидео и квартал Посито
Сутринта излязохме да се разходим по крайморския булевард, който е дълъг много километри. На излизане един съсед, който кисне по цял ден навън пред входната си врата, се опита да ни обясни нещо за алоето, което гледа отпред, докато го подкастряше, но не се разбрахме и си продължихме по пътя след като му казах, че са му хубави растенията. Беше денят на националния празник и естествено всички бяха наизлезли да се разхождат, да тичат или да ловят риба. От мястото, от което тръгнахме, което е горе долу началото на крайбрежната улица, надолу плажовете ставаха все по-чисти. Може би заради пристанището тези, които бяха близо до нас, бяха доста черни и не изглеждаха много приятни за къпане. По крайбрежието отляво има 4 лентов булевард и много високи сгради с апартаменти, най-често със стара модернистична архитектура. Забелязахме, обаче, че каквато и да е сградата, всяка има много луксозно лоби с дизайнерски кресла, растения, понякога с портиер и винаги с много изпипана пищна врата или витрина. Всяка сграда си има и име ”edificio …”. Явно е по-лесно, отколкото да използват числа, а и определено дава усещане за важност.
По улицата 99,9% от хората, които бяха излезли, държаха в ръце мате – изключително популярна напитка в Парагвай, Уругвай и Аржентина, която до голяма степен измества кагето. Ако е сам човек, носи специална чанта с обособени места за термоса с гореща вода и чашата с матето, ако са двама – единият носи термоса, другият – чашата. От време на време минава по някоя кола с отворени прозорци и набичена на макс латиномузика, по-специално urban latin. Много хора бяха излезли да тичат или да карат колела. Цялата крайбрежна зона беше много приятна за разходка.
На връщане от крайбрежната решихме да минем през някой друг квартал, за да разнообрзим, пък и да разгледаме малко повече града. Минахме през един от по-лъскавите квартали – Посито, където имаше много хубави къщи и симпатични ресторанти. След това минахме покрай сградата на общината, която е изключително висока и с външен панорамен асансьор се качихме на терасата на 27мия етаж да разгледаме града отгоре. Иван малко се попритесни по едно време, защото една лелка, която се возеше с нас, реши, че трябва да скочи 2-3 пъти да види дали ще падне асансьора. Не падна. Гледката наистина беше хубава, както и пространството горе, малка градина с пейки, където местни двойки се бяха качили да пият мате и да се обичат.
След това стигнахме до най-известния им парк – Родо с хубави палми и продължихме през стария град обратно към къщи. Всъщност из целия град нямаше особено празнична атмосфера, просто е почивен ден и хората си взимат отпуска и правят мост с уикенда и може би пътуват някъде. През деня в квартала ни се събраха няколко семейства на обяд и цареше атмосфера на вкусно готвене и хапване, барбекю най-вече.
Вечерта се бяхме разбрали да се видим с френското семейство, с което споделихме контейнера за коли. Вече споменахме, че 25ти е денят на националния им празник и, естествено, всичко беше затворено. И като казвам всичко, градът беше като град на духовете още в 7 вечерта, когато беше започнало да се стъмва. Дали защото в стария град по принцип няма много хора, или всички бяха заминали нанякъде, но освен затворените ресторанти, магазини и т.н. нямаше и живо пиле навън. В рамките на 40 минути ходене пеша се разминахме с 20 човека, половината от които бяха бездомници, които си правеха пържоли на барбекю-варели на улицата.
На края се намерихме със семейството с 3те им сладки дъщери. За наша жалост нямаше къде да седнем да хапнем заедно. В крайна сметка намерихме наблизо единственото място за хранане, отворено в този ден и час, а именно – Макдоналдс. И добре, че са французи, за тях е напълно ок да вечерят в Макдо-то, но ние решихме да не се подхлъзваме и да си ядем супата като се приберем. Иван си взе една кола и един чийзбургер и седнахме навън да хапваме и да си обсъждаме кой къде ще ходи, как е минало на митницата и какви са ни плановете след като си освободим колите.
26 Август, събота – Разходка из по-северната част на Монтевидео и посещение на бивш затвор, превърнат в център и галерия за съвременно изкуство.
Излязохме към обяд и стигнахме до място, което наподобяваше смесица от Илиянци, Женския пазар и Пиротска. 90% прилика, както със сградите и нивото на запазеност, така и с атмосферата. Има хубава малка уличка с цветни къщи, но не бяха особено поддържани и боята беше избледняла, а мазилката – олюпена. Имайки предвид квартала, най-вероятно на хората, живеещи в тези къщи ремонтът на фасадата им е последна грижа. Продължихме нагоре из града, където стана доста по-пусто, малко или никакви хора по улиците, и стигнахме до един парк, който също служеше и за полигон за млади шофьори. Седнахме на тревата от горната страна на улицата за кормуване и си хапнахме скъпия чипс и плодове, които си бяхме купили от местния гентрифициран супермаркет.
На връщане минахме през централната автогара с типичен съмнителен квартал като за около централна автогара и стигнахме до Института за съвременно изкуство, подвизаващ се в сграда на стар затвор. Сградата е използвана само на около 25%, останалата част е точно, както е била след като е спряла да бъде официален затвор. Пространството беше много интересно като в двора се организират прожекции на филми и хипстър фестивали. Килиите се ползваха за зали за прожекции на видео арт. Най-много ни хареса една инсталация на бразилски артист – Марсело Армани – представляваща 3 големи пана по 10тина метра от черно дърво, прерязани по средата с нива, наподобяващи планини или звукови вълни. От тях излизаха записи на шумове и речи от протести от различни страни. Доразгледахме института и тръгнахме обратно.
Минахме през магазин, защото Иван много искаше да купи сирене. След 20тина минути излезе с една голяма буца. Малко по-късно вечерта ще разберем, че буцата е мухлясала отвътре (за съжаление не по начина, който прави сиренето по-хубаво за ядене). Доядохме супата …
